“Ами този Никой... ако вече съм го срещнала?”
Каза ми липсвам ти. Отговарям ти – и ти на мен.
И спирам до тук... защото съм безмълвна. За Слънцето щях да говоря, за цветовете щях да споделя, за страховете щях да пиша... но монолог ще водя... със себе си – за да го направя диалог – с огледалото.
Самата ти ми даде листа, на който пишеше, че най-тъжната реплика е – можело е и да се случи. Същия този лист, на който пишеше, че когато нещата са прекалено красиви, значи не трябва да вярваш на очите си. А прогореното от тези думи, продължава да ми пари, когато затворя очи. А аз често затварям очи, често бягам – не знам дали към бъдещото, към миналото, към изживяното или мечтаното. Бягам към него... към онзи Никой. И да – когато сутрин се събудя, той ми липсва. Този Никой... ако вече си го срещнала, то той пак ще се върне в живота ти. Може би не си е отивал дори... а те чака зад ъгъла.
Отново си мислех за първия път, в който чух името му, в който видях усмивката, огледах се в очите му, усетих дъха му... Никой е, Нищо е. Каза ми, че ще го притежавам. Поправи се, че той ще ме притежава. Казвам ти, твоя Никой те притежава. Колкото и да тичаш, няма да избягаш. Слънчевият вятър към него ще те отведе, дори и да мислиш, че той те е изоставил.
Не че те уча... уча себе си.
Чувствам се обременена, натежала... не мистериозна, не тайнствена, но скрита... дори за себе си. Скрита, но не и за пред залеза, не и за ненатрапчивата самота, която той носи.
В моите залези винаги съм държала нечия ръка, но никога не съм мислела за нея. Залезът е този момент от деня, в който се отдаваш... на себе си. Минути преди това Слънцето се снижава, оцветява небето в цветовете ти, тогава се отдаваш... на него. А в нощта... той е твой... докато Слънцето изгрее отново, докато отвориш очи и го видиш да спи до теб. Отново по челото го целуваш и осъзнаваш колко ти липсва... За пореден път в прегръдката му се скриваш, до следващия миг преди залез Слънце... когато ще си отново само негова.
Не се разкрих...
