Здравей, мое Чудо!
Ето че след разговора, че ми липсваш, че ми липсва ТОЗИ начин на общуване, отново се завръщаме и двете в блог-пространството, за да изкажем себе си за вчера. Усмихвам се горе-долу от момента, в който взехме тортата и ОЩЕ не съм спряла. Учебниците по география ме чакат отворени на бюрото под прозореца, парното монотонно бучи, а аз седнах да позагубя от така и недостатъчното ми време, пред компютъра. Не ми се пише високопарно, просто ми се споделя. С обикновени думи... Уж да се разберем с Близначките за следобед, но не се сдържах и отворих блога ти. прочетох поста да лъжите, но главно се докоснах до частта за самозалъгването. Еми, лъжа се – да. И е невероятно приятно. И защо да не го правя? Както ти каза, искам го... а това означава, че ще го имам. Може би трябва да седна и да ти разкажа лично за вчера. Не лице в лице, никога не стигаме до там. Но поне аз да съм пред моя монитор, а ти пред твоя... по едно и също време. Може би си в Skype, но не искам сега да ти говоря. Искам да ти пиша. Отново съм спомената в твой пост и... мисля, че този път вместо да заплача или да се замисля, просто отвътре ми стана още по-топло и се усмихнах още по-широко. Това е от онези мои безсмислените постове, които не казват нищо. Хей...
Обичам те!
