Ако е там в душата ми...
И чакам ролята си...
Със вдъхновение от него в джоба ми,
разхождам се наоколо и впивам поглед в очите му.
Отклонявам, прибирам ръце, усещам го, не го докосвам, за да не се изпари
и пак тръгвам.
Разменям местата.
Превръщам се в него. Викам го да дойде.
Светът ми променям, на неговия го правя.
И очите му обичам да гледам,
защото себе си се чувствам
и отражението си виждам,
а блестят и те.
И просто стоиш, и ти като нас,
и чакаш да се превърнеш в себе си.
Такъв, какъвто искаш да си.
Такъв, от какъвто се нуждаеш.
И продължаваш да стоиш там,
вече себе си,
Чакайки другия, който си ти, да дойде,
скрит иззад ъгъла.
И просто не можеш да се спреш, нали?
Отново като нас...
Потъваш в тишината и усещаш познатия, но неусетен до сега, парфюм.
А пътят, по който поемаш, те принуждава да се влачиш,
а дори дъх не можеш да си поемеш.
Усещаш любовта си като озверяла трева,
а очите си като празни кухини.
Няма го света, а ти си плод развален,
град – изоставен.
Смехът ти отеква в тъжния ден и бавно го усещаш в болния си ум.
Продължаваш да се губиш,
а хора гладни около теб ограбват те.
Звуците преминават неумолимо през теб,
а ти дори не можеш да се спреш.
Без лице си.
Без ръце.
Без свят!
Някой го взе...
Виждаш дупка от куршум в ризата си там, където е било сърцето ти
и усещаш полъха на онзи парфюм...
После студена пот облива те,
а ти изплашен се будиш и проверяваш
притежаваш ли очите си,
там ли е лицето ти.
На огледалото виждаш образа си.
Леко избелял...
Спомняш си за лъжи,
цветовете изплуват.
Опитваш се да мълчиш, а искаш да крещиш.
Опитваш се да проговориш
и осъзнаваш, че вярваш.
Спираш да чакаш и отново излизаш.
А някъде сред лицата,
виждаш нас.
Аз държа света му,
а той си тръгва, а после пак се връща.
Заспива уморен,
а аз по очите го целувам.
Давам му своите мечти,
а той обещания за край на игрите.
Гледаш ни отстрани и аз забелязвам те
като размита сянка в далечината.
Усмихваш се отново сам.
Знаеш, че твоят Аз ще се появи.
А аз отново го прегръщам и потъвам в аромата му...
