Ходеше си тя, този път усмихната, но се хлъзна на леда. Успя да се задържи във въздуха, но изпусна раницата си и книгата, която носеше в ръка. Набързо ги вдигна и продължи да бърза, разкъсвайки сякаш слънчевата мантия, която се спускаше около нея. Чу думите зад себе си, обърна се и го видя да държи статията в ръка, подавайки й я.
Да бе да... Глупости! Както и да е.
Мисълта ми е, че самият израз ме вдъхновява. Особено това НЕЩО, което може да бъде ВСИЧКО. Мисля си колко пъти съм ходила и съм се връщала, и пак съм минавала, разхождала или бързала по софийските улици и не само. Колко ли много от себе си съм изпуснала някъде в прахта, на земята и как е нямало кой да ме спре, за да ми каже, че го е намерил.
Чудя се, нужно ли е изпуснатото да бъде върнато? Понякога може човек наистина да “изпусне” нещо на земята, за да остави следа, която друг ще може да открие. И всъщност не е толкова зле да изгубваме себе си. И то даже не е изгубване, а раздаване. Е, наистина, случва се човек да изпусне надеждата си, да загуби усмивката си... Но нали някой, който ще мине по същия път ще ги открие и ще ти ги върне?! Или ще ти даде своите... Ще си ги размените.
Представяте ли си, вдъхновения мои и вие другите, че може би така тайничко и уж без да усетите, оставите зад ъгъла някоя своя малка мечта? Случайно сте зърнали, че нейният създател (а може би притежател) се задава и скоро ще мине по вашите стъпки. Тогава той, пак така случайно, но не чак толкова, я вижда, навежда се и я прибира в джоба си на топло и сигурно. Оглежда се и ви вижда, ходещи напред, сгушени в шаловете си и разбира, че тя е ваша. Тогава... приказката ЗАПОЧВА!
