Гледах само част... нямам време.
Имам. Но ме е страх да го отделя, защото съвестта се обажда.
Искам да го гледам утре, за да мога да напиша всичко това, което разбирам. А всеки път разбирам все повече и повече, но никога не всичко.
Може би наистина съдбата трябва да ти каже кога да го гледаш... или най-малкото някое вътрешно чувство да ти подскаже, че филмът те очаква.
Слушах внимателно последните реплики и тези преди това. За рибата с двете очи от едната й страна – и ние сме още млади, дори малки, и нашите са нормални – имаме ги и от двете си страни. Все още имаме и двете си страни. Предполагам, че с израстването ни те се преместват от едната страна, а ние... губим другата си. Така, както каза ескимосът в образа на чичо му. Но... печелим това, че сме необичайни. И следващото НО – за да придобием тази своя необичаемост, трябва да изберем една от двете си страни...
А от тук се отправих малко по-назад. Преди това Аксел каза, че Грейс и Илейн са били едно цяло, но в едно тяло им е било прекалено тясно, или просто недостатъчно широко. А те двете са до толкова еднакви, колкото и различни. Обичат се толкова, колкото и мразят. И направих асоциация с рибата. Ако ги разглеждаме като едно цяло, то този Един губи едната си страна... и това е именно Грейс.
Отново се разплаках на нейната смърт. Има нещо в тази музика. Потрепвах на всеки удар... както и предишните случаи, когато го гледах. И в момента на изстрела и гръмотевицата.... изтръпнах, и просто се разплаках. А неговото изражение – в очите му се чете болката от изгубената истинска любов. Или поне аз виждам тази болка... прошепната от едно огорчено “Ти обеща.”
Хванах само отделни сцени с акордеона, но мисля, че започвам да разбирам. Имам чувството, че той не е пряко свързан с Грейс, а по-скоро с Аксел. Сякаш точно музиката на акордеона е музиката на душата му, или съвестта му, или вътрешното му чувство... но на нещо негово. Моментите, които хванах, бяха такива, където той беше точно в центъра на бурята. А и той сам каза, че не е сигурен към коя страна на бурята иска да премине и затова стои като дърво, здраво стъпил на земята. Но така или иначе беше с Илейн, придърпван от онази незнайна сила... И в момента, по-скоро проблясъци като кратки мигове от хаотични моменти, когато той виждаше Грейс през заобиколилата го мъгла, тя засвирваше.
И последното, което днес успя да се запечата в съзнанието ми, беше докато Илейн летеше. Аксел искаше да изпълни нейната мечта, но Грейс му попречи, или той сам си попречи и обвини Грейс – не знам, все още... Но Грейс й помогна, въпреки всичко да полети – изпълни детската й мечта. Докато Илейн летеше, изпълни мечтата на Пол, който се вживя в ролята си и я превърна в негова измислена, но случваща се реалност. А в същото време, Грейс се доближи до Аксел и... изпълни свое желание... копнеж, може би несподелена мечта. А и си мисля, че точно тогава той разбра, че нейните думи, които по-късно обсъждат са истина – а именно, че той трябва да е с нея.
Има нещо ключово и в страха на Аксел... Прекалено много хора го питат от какво се страхува, а той отказва да признае.
Следващото гледане...
