А небето, толкова синьо, спокойно, меко. Излъчващо наслада, смирение, сладост. Пълно с красиви мечти, слънчеви усмивки, живи надежди, изпратени целувки, горящи копнежи. Милиони пъстри и топли очи, вперени в него, изливащи своята обич. Някъде цялата тази лекота и едноцветност се прекъсваше от нежното розово, преливащо в безцветна сянка. Толкова леки и крехки, облаците изглеждаха като разливащи се цветни петна, направени небрежно от нечия ръка, случайни и разпилени. Забулени в своята мистична мъгла, отвеждаща те към друга реалност, паралелна на твоя свят. Те предупреждаваха за това, което се задаваше... предвещаха вятъра, чиито свистене се чуваше някъде в далечината.
Все още лек, той размърдваше останалите по дърветата листа, принуждаваше ги да се устремят към земята, а после отново ги вдигаше и завърташе в кръг. Разпиляваше прахта от мръсните улици, хвърляше я в очите на хората, подготвяше се за своя дебют. Недостатъчно силен, криещ себе си в звуците, долитащи от близкото поле, се опитваше да заблуди минувачите с лекота и смиреност. Но неспособен да укроти силата си, на моменти избухваше, енергията му изригваше, но той отново я връщаше при себе си, защото я пазеше за по-късно. Той беше онзи вятър, бурният и жестокият, който отнася със себе си емоциите и чувствата и оставя само празни души, който руши и ограбва и оставя зад себе си развалини и празнина. Онзи, яростният и бесният, неспособен да прости на онези, които не му се подчиняват, които не го следват. Все още той само загатваше за бурята, която чакаше всички клетници, все още таеше гнева си вътре в него. С всяка крачка, с която тъмнината се приближаваше, с всеки сантиметър, който перелината й покриваше от живия град, той се усилваше все повече, приближаваше... толкова хипнотизиращ и потаен, зовящ да се присъединиш към него, разтворил обятия за теб, чакащ те с окови, за да те направи свой роб.
Но тя не му обръщаше внимание, продължаваше пътя си. Той разпиляваше косите й във всички посоки, попречвайки й да вижда къде стъпва, целящ да я обърка. Устремяваше се право срещу нея, опитващ се да открадне сълзите й, а тя присвиваше очи в опита си да ги защити. Тя продължаваше да бърза, да бяга от задаващата се буря и от бурята в душата й. Не се предаваше в жестоката надпревара с тъмнината и все така устремено следваше пътя си, въпреки облаците прах, които и се изпречваха пред нея, въпреки страховито люлеещите се дървета, заканващи се да я отведат при себе си, въпреки неговата сила, с която той се опитваше да я спре и отвлече. Тя вдигна поглед и видя пред себе си слънцето, към което се беше устремила, почти залязло, но оставило следа, слънчев лъч, разсейващ мъглата, в която се намираше, лъч, който да й покаже нейния пътя. Тя продължи да се опълчва на разгневения вятър, който усещаше, че му се изплъзва и все по-жестоко се разпореждаше с града, чиято власт сега беше в неговите ръце.
Слънцето щеше да изгрее на следващия ден, но до тогава не се знаеше какво щеше да е оставил той след себе си и какво щеше да е отнесъл със себе си...
Тази вечер той щеше да бъде господар на сърцата им!
