- Направи ли равносметка за годината?
- Ами мисля днес да я правя... Ти направи ли своята?
- От части. Но гледам да си спомням само най-хубавото.
- Разбира се...
- Мен годината ми се дели повече на преди и след лятото, отколкото преди и след 31 декември и това малко ме обърква, ама...
- Ох, еми... и аз това си мислех – че за мен Нова Година беше на 21.12, така че... Абе, объркана история.
Август
“Истинското приятелство идва, когато мълчанието между двама души е приятно.”
Десет невероятни дни. Една морска мечта – с всичко, казано от миналата година, изпълнено СЕГА! Близначките... добре дошли на тях двете в Чудесата ми. Изясняване също така – нито една пролята сълза. Победих!
Септември
“Най-тъмно е преди изгрева.”
20 септември – винаги помнена и дори празнувана от духа ми. Началото на един сън. И една седмица изпълнена с танци и нови лица – познати и непознати. Няколко незабравими нощи... (все още не мога да си спомня дали бяха септемврийски или юлски).
Октомври
“Най-добрият начин да излезем от тунела е да минем през него.”
От тук нататък дните и месеците ми се сливат в съботи и недели, а после и сряди. Мина бързо, почти незабелязано... нямахме време дори за снимки. И отново една събота – две тренировки и рожден ден... в неделя щях да умра от болка.
Ноември
“Няма нищо по-хубаво от лошото време.”
Заради настроенията, останали от предишния месец, бях изплашена, че ще изгубя част от душата си. После сама я пуснах да си отиде. Но докато имах нужда от нея.... тя, разбира се, остана. Той! Вяра в едно приятелство. Дано и занапред... знам ли.
Декември
“Най-голямата смелост не е в това да не падаш, а да се изправиш, когато паднеш.”
Този цитат ми напомня вчерашния ден и ми отваря очите, които така усилено се опитвам да запазя затворени. Изпит. Сближаване. Осъзнаване на лудостта. Почти омагьосване. След 21... нов период! Честита Нова Година на мен, със закъснение.
30 декември и чакаме какво природата ни е подготвила за натам.
Вчера момичето с чашата седеше на една маса насред оживената....... (площ??) и гледаше чашата си. Разговаряше с нея. А тя беше все още пълна. Коя тя? И двете...
След като каза, че е била най-случващата се година... аз си помислих, че и моята беше доста по-не-ясна от обикновено. Може би заради това как започна – скарана с едната и невероятна щастлива с другата. И това продължи – отдалечаването и сближаването. До толкова, че разменихме посоките, а в същия момент се сляхме с НЕЯ в едно. Но... разбира се, че всичко беше заради Бенджамин и неговото нежно докосване! Бъзикането с милото момче – дано не ме мрази наистина... но на нас ни беше доста забавно. Говоренето на скъпа, после на мила, после на сладка... Някъде там спотайващият се коментар Толкова си сладка, когато ти се зачервят бузките. Разходките до Хигиената, и киното, и пак разходките и дългите чатове... които ме превърнаха в нещо много различно – щом даже близначката ми не можеше да ме познае. И после разочароващия рожден ден, когато всичко вече беше ЯСНО за всички, но не и за мен. Лекото лутане, през което пораснах... докато обикалях лабиринта, в който бях изгубена и всяка една следа, която оставях се променяше, за да ме обърква. После моят рожден ден – първият от толкова години насам, наистина ПРЕКРАСЕН. С всички тях, когато осъзнах, че имаме някаква връзка. Моето спасение и неговото погубване... заради които също пораснах, въпреки че не говорех почти на никой за това, освен на него. Толкова добре ме слушаше. Годината завърши, а аз си спомних какво е да се смея. Сега ми е трудно да повярвам, че е било. И като погледна назад ме е страх, осъзнавам го. Но ще го запомня с това, че точно ТО роди блога ми, който сега толкова много обичам. И започнаха курсовете, на които наистина обожавах да ходя – беше страхотно. И бих тръгнала отново... Противно на очакванията беше един хубав, макар и уморителен месец. И тогава се запознах с човека в тълпата. Той пристигна, а ние бяхме на летището. Все още на училище, със зелената пола и блузата на личица, и лилавите кърпички, и на Цанова лекциите. После лято като лято – всеки ден навън, кога с фотоапарат, кога не – но винаги си носехме усмивките и си ги използвахме. Ха-ха и един залез, който гледахме от моста при НДКа със златокоската, Морковче и Зелчица – едни от най-хубавите снимки, и Малкият Митко, който каза, че имал работа за мен. Доста бъзици изтърпях след това... Дойде морето. Малко със страх тръгнах, малко със сълзи пътувахме, малко със съдбата се посдърпахме, ама аз я победих и я научих да не си играе с мен много-много. Наляво надясно – не беше толкова... разюздано, като миналата година – доста по-умерено и по-насочено и премерено. Учудих се от себе си – победих и срамежливката. На няколко пъти даже. Убедих се, че се превръщам в това, което искам. И смело мога да кажа, че това беше НАШЕТО море – такова, каквото си бяхме казали, че ще си го направим. Дойде и седмицата с танците. Когато всичко започна в онази прекрасна сряда. Може би понеделника беше нещо като предговор. Впечатли ме това, което обясняваше Тони. За да бъде човек толкова в устата на някой, значи е интересен. А после даже пращах на Тони клипче, за да види момчето с шапката колко хубаво танцува. И кой се оказа това момче? Кой ли... И ето я и нея – прекрасната сряда. Малко се ядосах, когато видях онзи... той успя наистина да ме подразни – та дали музиката, дали русокоската, всичко изчезна, когато избягахме възможно най-далече от него. Установих, че snap-а ми е в сърцето и в душата. След средата на танца просто загубих всякаква връзка, заради патешкото движение. Но все още се смеем, заради Да, трябва да го направите колкото е възможно по-идиотско, това е смисълът! А той колко добре се справяше.....! Ето, тогава започна всичко... Когато времето ни свърши, но музиката продължаваше, а с нея и ние – така, както си знаехме. 4 момичета в кръгче, които искрено се забавляваха и танцуваха по средата на алея в Борисовата, обгърнати от нощта, черна, разкъсвана от светлините на прожекторите, но не оранжева и изкуствена. И онази жена, която толкова ме зарадва със своя коментар! Започнахме училище... въобще не беше нещо особено. Защо ли тази Втора английска просто не ме влече?! Сближих се с 4 важни човека. Заради морето и заради танците – ето затова благодаря! 5 дни след като започнаха, танците ме превзеха и все още продължават. Мисля, че лудостта се вселява с мен. Има нещо общо с листчето, което изтеглих в Борисовата. Ау, забравих да спомена първият ми мач!! Въпреки че очаквах нещо повече де, но пак! Доста добре беше – научихме някоя друга песен. Какво като не съм от отбора, за който виках... Но онова, което наистина ме впечатли бяха човешките гласове, които като вълна се стоварваха върху нас от съседната трибуна. А след това самите ние изригвахме... Беше зареждащо. И е това в общи линии – последните месеци бяха малко сиви и без емоционални. Опитаха се да станат цветни, аз подтиснах този опит. Но вторият път те победиха, омагьосаха ме. И дойде вдъхновението, подарено ми от очите, за да пиша отново. Колко иронично – дори не харесвам сините очи, да не говорим за русото. Ами... и близнето тук има думата. Макар че... то винаги така става. Разбира се... хех! А изпита – ще говоря за него към февруари. За сега само се надявам, а даже май и това не правя.
Ами, май свърших... Малко прекалих, но... не само чашата има нужда да бъде излята. С няколко изречения:
Пораснах.
Изградих свой свят, който се научих да пазя и защитавам.
Намерих начин да бъде себе си.
Разбрах колко нужно е човек да вярва.
Осъзнах колко тясно съм свързана с творчеството и как за да живея, имам нужда да творя.
И реших, че ще се науча да рискувам.
После – благодаря:
За това, че имаше хора, които ме подкрепяха тогава, когато наистина имах нужда.
На онези хора, които престъпиха прага ми, настаниха се вътре и направиха така, че да се чудя как не съм се чувствала празна преди те да дойдат.
И на моя синеок – че подлудява и вдъхновява.
Е, 2008ма, всъщност беше една доста изненадваща и раздвижена година. И май... може и да ми липсваш.
