Беше седнала на земята, въпреки че в цялата зала бяха само те двамата. Беше кръстосала крака и свела глава, опитваше се да пише, да извади нещо от себе си. Стъпките му отекваха по дървения под, но тя не го поглеждаше. Усещаше вибрациите му. Издигаше се аромат на скоро лакиран паркет, който навлизаше в нея и я замайваше допълнително. С периферното си зрение виждаше в огледалото част от танца му. Опитваше се да се съсредоточи, но в главата си продължаваше да чува монотонната мелодия на песента, която беше слушала до преди малко... туп туп туп туууу туп туп туп туууу туп туп туп туууу. Въпреки музиката, която погълваше цялото пространство, песента й беше по-силна. От игрището вън долетяха детски викове, а после и кикот. Днес миришеше на зима... за първи път от една година насам. Тя отново чукаше на вратата й, все така красива, облечена в хладна нежност и смразяваща всяка едно чувство в крехкото й тяло. Когато се събуди сутринта, първото нещо, което направи, беше да си вземе парче шоколад, а после второ... от онзи шоколад, който винаги ядеше, но днес той имаше различен вкус. Още с първото докосване на езика си до него, тя сякаш беше дръпната някъде назад, озовала се в бесен водовъртеж, който я изхвърли на брега на една Коледа преди няколко години. Не можа да си спомни точно колко, нито какво се е случило тогава, но коледното настроение я завладя. Но не онова, когато си пълен с емоции и идеи за празника, а странното чувство за нещо, което идва, но е прекалено рано за него все още. Мислеше си за това, когато чу името си. Някакъв далечен глас я викаше. Помисли си, че й се е причуло. Повтори се. И потрети. Както яростният водовъртеж я беше отвел там, така една силна ръка сякаш я дръпна за яката на ризата й и я върна обратно в залата. Тя вдигна глава объркано и погледна него. Зелените й очи, живи като трева, огрята от пролетно слънце, се впиха в неговите, но този път бяха далечни и недостъпни като скъпоценни камъни...
Следва продължение...
... а може би не?
