... защото ти го казвам на теб.
Не че не те видях днес, не че няма да те видя след два дена... Но тук е по-... артистично един вид. Защото няма да ти го кажа: това и това, и така, и... това е! А ще го напиша, и ще вложа себе си.
Не те познавах миналата година. Не познавах никой от твоя випуск, освен едно момче. И то защото той ми е от квартала и бяхме в едно училище преди гимназията. Но те забелязах на пиесата. Направи ми впечатление. И ти беше с риза, която ти беше доста голяма :D. И усмихната... лъчезарна... чудесна. Една приятелка от класа ми, която също учавстваше във въпросната пиеса, беше казвала, че си готина. Но тези думи просто бяха минали през мен... не знаех за кой точно става въпрос всъщност, защото аз не те познавах, а не вярвам на коментари от типа: Тя е пич, но той не и тн...
И така си останаха нещата. Там със пиесата някъде беше и ти.... И после, един летен ден, аз бях пред Аво-то и минахте тримата. Веднага те познах. Знаех коя си. И за миг не се замислих от къде си ми позната. Много се изненадах, когато ме похвали за снимките ми. Просто се учудих от къде може да си разбрала за сайта. Но и много се зарадвах. Няма да крия . Стана ми наистина приятно. Усетих, че ми го казваш ти, а не просто така, за да се подмажеш или за да натрупаш точки пред мен... просто, защото аз нямах какво да ти дам. Просто беше исрена. И това много ми хареса, и много ми хареса и ти. И ми прати пълномощно, и се засичахме няколко пъти по улиците, и ми обясняваше къде има Reebok и така. Знаеш историята...
Онази една седмица в Борисовата, ето тогава те опознах малко повече, и разбрах, че искам да те опозная още. Интересна си ми. Изглежда, че имаш минало. Минало, пълно с истории, сълзи, изгубени души, намерени сърца, усмивки, смях – един хаос от мечти и спомени. Загатваш по нещо, но не казваш повече... колкото да събудиш интереса, да притеглиш някой към себе си. Защото това го притежаваш. Тази притегателна сила, която предизвиква човека срещу теб да ти се довери.
Вчера си писахме. Чудех се защо ми отговаряш толкова бавно. “Пиша” – каза ми. И реших, че пишеш за онези философски неща, за които пиша и аз, и после четем и откриваме една друга чрез себе си. Едно междучасие днес, мернах те, но си бяхте двамата и просто не исках да ви безпокоя. Реших да ви оставя да се насладите на момента от този ден, в който времето беше спряло за вас. Но после видях усмихнатото момиче на вратата да ме вика. “Написах го.”
Прибрах се и седнах да чета. Теорията за бурканчетата. Супер – помислих си – харесало й е. И продължих надолу. А тази Тя, бях Аз. И се разплаках... Не можах да се сдържа. Защото беше много прекрасно, много мило, много истинско и много искрено. И все още не мога да въприема, че аз съм вдъхновила тези думи.
Благодаря ти!
За това, че ми показваш, че стойностни хора съществуват. За това, че вярваш в любовта и в доброто у хората. За това, че не се отказваш, че не се страхуваш.
Не че те познавам до толкова, за да знам какво се е случвало в живота ти. Казвам ти това, защото съм го прочела в очите ти. В тези красиви, детски, наивни, замечтани, и все пак объркани и изстрадали очи, които виждам всеки ден от 15 септември насам.
И още не знам кой е този човек в DA с коментарите... :D.
Имаш какво да ми разкажеш... и аз имам какво да чуя, какво да ти споделя и какво да изслушаш. Имаме нужда да поговорим за изгревите и залезите. Защото мисля, че ти ги разбираш като мен.
Радвам се, че те заразявам. Радвам се, че усещаш всичко по този начин. И да... ръкомахам много. Научих се от едно момче. Момче, което за мен беше много повече от приятел, а аз за него бях много по-малко от позната. Но той ръкомахаше и той заразяваше. И ме зарази... дотолкова, че не мога да се излекувам, но и не искам. Той ме научи да се усмихвам толкова много и да не обръщам внимание на малките вредители, които се опитват да ме отровят. И ще е хубаво, ако и аз науча поне още един човек. За да се продължи веригата...
Иначе... Аз не пия, аз и не пуша, но се забавлявам. Така, както аз мога, както аз знам, както на мен ми харесва. Дълго време бях близка с човек като онези, за които говориш. На десетата минута той започна да ме убеждава колко е забавно да се счупваш... И аз бях започнала да заприличвам на него. Но успях да запазя себе си... Иначе в момента нямаше да съм тази Тя.
И последно... Не знам какъв човек си била. Знам, че сега си невероятна. Тази част, която познавам от теб. Красива и засмяна, освободена от негативизмът и лошите мисли, може би объркана, но не и изплашена от хаоса.
Имам какво да чуя за теб.
И имам какво да ти кажа за мен.
Благодаря ти отново.
Стана дълъг пост... и объркан. Но дано успееш да усетиш емоцията, с която ти казвам всичко това.
