Тя беше от нашия клас... 3 години. Познавах я преди. После просто се отдалечихме. И спряхме да си говорим. Променихме се. И ние! Аз тръгнах в едната посока, докато тя в другата. И спряхме да си говорим, 2 от тези 3 години....
И после, докато се усетя, тя замина. И всъщност изпуснах възможността да се запозная с новото й Аз. Независимо дали за добро или не, просто щом съм я познавала, значи е трябвало да я опозная. Но аз не успях...
Вчера това си го говорихме с друго момиче....... Че докато разберем, че си заслужава да надникнем в нейния живот, тя вече си беше отишла от нашите.
И ми стана мъчно... Мъчно, че има още доста хора, за които не знам нищо, а времето намалява стремглаво. А не ми се иска това да се повтори, потрети и тн.
Вече сме на четвъртия етаж... и виждам целия двор като погледна през прозореца. Мислех си, че за всеки един от нас, от тази гимназия, има по едно мъничко местенце на този двор, което може да ни се подари. И всеки да напише или нарисува това, което е той, което го вълнува, което Е в момента. И после като погледна изрисуваната земя, ще знам по една частица от животите им, дори и малка...
А от седмици си мислех да й пиша, за да я видя как е...... и така не го направих.
