Томас Джеферсън някога е казал:
“Харесвам мечтите за бъдещето повече от историите за миналото.”
***
Кафето е пълно. Разговорите и смеха заглушават всяка мисъл. Хора стават, докато други сядат. Чашите тропат, а вилиците и ножовете тракат. Съседните маси попиват нови истории, а миризмата на препечен кашкавал се преплита с аромата от туко-що направено кафе. Нечии очи се спряха върху далечна фигура. Разнесе се слаб смях и една усмивка озари търговския център. Една маса се освободи... за кратко.
***
Главата свърши, но не и книгата.
Продължението се пише в момента. Тези очи са вперени в хоризонта, а вятърът разлиства тетрадката. Чии са?
____________________________________________________________________
Съдбата предоставя възможност. Смелите я сграбчват веднага, а другите я оставят да им се изплъзне и после просто си мечтаят да върнат времето.
... И понякога успяват да го превърнат в бъдеще.
____________________________________________________________________
- За какво мислиш, хубавице? Колко ме мразиш... или колко мразиш себе си? – попита настоящето с ехидна усмивка.
- Аз не мразя – с вледеняващ, но нежен глас, прошепна тя. – Още по-малко някой от нас двамата.
- Всичко изгуби, нали знаеш...
- Не мога да изгубя нещо, което не съм имала. А и той ще се появи пак.
- Ти така си мислиш.
- Ти нищо не знаеш. Виждаш само тук и сега. А аз познавам миналото и вярвам в бъдещето.
Събирайки моливите и листата си, искрена усмивка се плъзна по лицето й, а красивите й очи преминаха през многото покриви в далечината.
***
Слънцето беше изгряло отдавна. Когато отвори очи, стрелките се надбягваха по циферблата на часовника и тя видя, че 1 на обяд минава. Стана и си направи какао. Още по пижама, седна на стълбите пред къщата.
“Не ми вземай от мечтите. Пазя ги на сигурно място. Скрила съм ги там, където никога няма да потърсиш.
Не се опитвай да ме хванеш, когато падам, ... защото мога да летя” – помисли си тя.
Разнесе се миризмата на препечен кашкавал... А след малко се дочуха и виковете на съседите. Продължи да си мисли, докато гледаше как една калинка лази по ръката й.
10 цифри...
10 цифри, които независимо дали ще останат тайна или ще се превърнат в някаква абсурдна комбинация, ВЕЧЕ СА от значение.
Прибра се и се качи в стаята си. Написа нещо на лист хартия и го пъхна в пощенски плик. Свали някаква кутия от шкафа и прибра плика там. Спокойна, се отпусна на леглото. Затвори очите си и си спомни усмивката. Усмихна се и тя... и зачака.
Дали беше сън?
Дали беше реалност?
Минало или бъдеще?
Мечта или действителност?
Спомен или предсказание?
***
Незавършено.
Може би...
