Лудост е...

Всичко е една голяма и безсмислена лъжа. И най-лошото е, че ние живеем в тази лъжа и не го осъзнаваме.

Попитаха ме дали съм си мислела да станем приятели...
Да. Мислела съм си го. И съм сигурна, че не го искам, защото не заслужавам някой да си отнася така с мен...
Или поне аз така мисля. Твоето мнение е друго предполагам. Но то не ме интересува.
Но знаеш ли кое е по-налудничавото?
Това, че все пак се правя на добра и си предлагам помощта.
На теб ти е през ... за мен, а аз стоя и се умилквам. И то така от нищото.

Лудост е!!!

Лудост е, че го зная и въпреки това го правя.
Лудост е, че въпреки това, че бях разпиляна, успях да събера всяка една частица от мен... И дори да съм различна, някои неща са същите като преди... И винаги ще бъдат.

Но ти не си едно от тях!

Не го правя за теб, не го правя и за мен. Просто реших... Това не променя факта, че съм ти бясна и винаги ще бъда.
Преди в очите ми беше онзи невероятен човек, който е винаги до мен, за да ме разсмее, успокои или просто да си помълчим заедно... А сега там стои само един лицемер, който лъже, който не разбира, който се прави на такъв, какъвто не е, за да постигне своето по най-долния начин.
А забавното е, че никога не си бил там за мен...

А за мен ти означаваше повече, отколкото аз самата бях за себе си.

Лудост е, че не съкруши само мен, но и други.
Лудост е, че не можах да направя нищо, за да го предотвратя.
Не ме интересува вече...
Ти не ме интересуваш вече. Но никога няма да го разбереш, защото е трудно да погледнеш над огромното си его.

Липсваше ми.
Исках те.
Мечтаех за теб.
Само ти... на всяка цена. Щях да продам себе си, само и само да те имам.

Вече не.

И наистина го казвам този път сигурна и с цялото си сърце.
НЕ!
Не веднъж са ме питали сигурна ли си...
И не веднъж съм лъгала. Но сега няма кой да излъжа. Ако лъжа, то ще излъжа себе си.
А си казвам, че повече няма да бъда излъгана.
...............................Доколкото зависи от мен.

Понякога ще си спомням.
Понякога ще плача.
Но ще го правя за себе си. Ще плача за мен... Ти си вън от мен.

Трябва да се извиня на един човек... който направи толкова много за мен, а аз не можах да му помогна по същия начин... а даже май усложнявам още повече нещата.

Някой, който дойде и ме намери там... сама и уплашена, събра мечтите ми и ги сглоби отново, прибра чувствата ми и ми показа, че не са мъртви... Някой, който мислеше за мен, когато смятах, че съм абсолютно сама.

Съжалявам, че го изгубих...
Предполагам няма и да го прочете...

Напоследък май пиша повече, отколкото говоря... може би, защото тези хора никога няма да ме чуят.