...И понякога си мисля, че съм в черна дупка, която погълва и малкото ми останали емоции, а друг път, че съм толкова пренаситена от чувства, че ме задушават и имам нужда да се отърва от тях.
А спомените ме преследват. А може би аз самата не мога да им избягам. Или не искам... И намирам обяснения за случващите се неща. Абсолютно реални обяснения, а в следващия момент ми се виждат безумни и безсмислени. И се въртя в един омагьосан кръг.
И всички тези минали моменти ми се струва, че са се случили вчера. Продължавам да говоря за тях в сегашно време. Нали времето не било важно. Всичко е сега, само мястото се променя. И искам да ги разказвам отново и отново. И да продължавам да се самозалъгвам, че нищо не се е променило.
Измамница...
И post-чета тук, post-чета там, но имам нужда да пиша. Не че няма на кой да разкажа, но е друго да го напиша сама на себе си. Още едно нещо, което помага. Но за какво помага – никой не знае.
И в крайна сметка няма значение, защото ще отмине този ден, ще дойде следващият. Оптимизмът отново ще е с мен, отново ще ми дава сили, за да продължа. А със залеза леко по леко ще ме напусне и той. Реалността ще изкрещи, че миналото си е минало, че сега е настоящето, а не това, което искам. И ще настъпи поредният тъжен залез на една недовършена приказка.
