И аз вече бях толкова близо да се прибера пеша след като за един час бях едва на половината път. Единственото, което ме спираше беше това, че нямаше музика и разписанието, според което 83 трябваше да дойде след 3 минути. И тогава през тълпата срещнах познатата усмивка и сърцето ми подскочи. За миг тръгнах натам, но после спрях и пак. Започнах да мисля какво да правя и какво да не правя. В крайна сметка най-после угодих на съдбата, която от 15 септември ми повтаря все едно и също. А в последствие се оказа, че даже е било от миналата година. Но така сме ние, египтянките – трудно нещо ни влиза в главата, а още по-трудно излиза. И ако и това не беше знак от нея. Да да, онази, която все се опитваме да контролираме, да излъжем, да измамим и в крайна сметка пак става нейното. То първо беше всяка сутрин, тя ми говореше ли говореше, но пустият страх... И кой ще послушам? – естесвено, че по-лошия. Поне сега съм убедена, че тя наистина знае какво прави. Вярно е, че всички говорят: “Спокойно. Ако е трябвало да стане, ще стане.”, обаче кой да вярва на приказките?! Е ето... 10 месеца по-късно, или може би 9 – зависи, стана.
Е, няколко рейса, малко слънце, малко викове, после възмутена тълпа, топла усмивка, смутено здрависване, 2 спирки пеша и поредният 83.
Оп! Още един специален ден в календара.
